Знаци и други указателни табели

От Оля Стоянова

- Познавате ли знаците? - пита мъжът и те двамата от задната седалка, се споглеждат.
- Да - казва момчето.
- Горе-долу - отговаря и тя, но по-колебливо.
- Супер! Значи вие ще гледате знаците, аз ще карам - обявява шофьорът.
Те двамата пак се споглеждат - в смисъл „тоя не е съвсем наред" - но не казват нищо. После мълчанието между тримата увисва над главите им и тя решава да замаже нещата:
- Ами добре. Това ми звучи справедливо...
- Нали? - ентусиазира се мъжът отпред. - И сега накъде?
- Ами, прибираме се. Днес трябва да сме в София заради един изпит - отговаря момчето до нея. Алекс е на 25 и кой знае защо прави опит да преведе в ред рошавата си коса.
- Май не бързате - подхвърля им онзи и се смее.
- Виж - тя започва да се дразни. - Пътуваме на стоп, защото така ни харесва. Не ни е за първи път, няма и да ни е за последен.
- Возил ни е военен влекач с танкове, пътували сме с цирк, който караше стадо коне, веднъж ни спря камион, натоварен с дини - обяснява Алекс.
- Возил ни е министър от служебното правителство през 1997-а - допълва тя. - А веднъж ни качи камион, пълен с кроасани. Аз обаче бях на диета.
После пак млъкват, с онова притеснително мълчание, в което всеки търси тема, за която да се захване.
- След малко има железопътен прелез без бариера - обявява Алекс делово.
Шофьорът кимва, все едно е най-естественото нещо някой да седи на задната седалка и да му съобщава значението на пътните знаци. Тя обаче е изненадана.
- Алекс, ти в ред ли си?
- Защо? - пита Алекс.
- Ами защото той се майтапеше за знаците.
Шофьорът обаче не реагира - просто стиска волана и гледа напред. Минават прелеза. Няма влак. Няма бариера. Мястото изглежда пусто - безкрайно поле, разделено от една единствена жп-линия.
- Не се майтапя - казва мъжът.
- Така ли? - тя не може да скрие иронията си.
- Не понасям пътните знаци - простичко обяснява мъжът, все едно казва нещо съвсем нормално. - Например аз съм счетоводител, женен с две деца, 40-годишен и отегчен до смърт.
- Само с пътните знаци ли си така или с всички указателни табели? - пита тя, а Алекс я гледа неразбиращо и й прави знак да млъкне най-сетне.
- И с указателните знаци съм така - признава си мъжът.
Тя поглежда Алекс - той повдига рамене - „остави го, сигурно е някакъв луд". Тя вече не знае къде да гледа; зяпа през прозореца онова подивяло поле, далечните гънки на планината и не знае какво да каже. „Цайтнот", казва си наум.
- Но най-много ме притесняват предупредителните знаци за опасност. Нали се сещате - онези триъгълници, с червен кант отстрани, а в тях голям черен удивителен знак. Внимание!
- Както го разказваш, наистина звучи страшно - казва тя.
- 28 км до София - делово обявява Алекс, но не му обръщат внимание.
- Изведнъж започнах да внимавам за знаците. Помислих си, че в тях има някакъв по-дълбок смисъл и са поставени специално заради мен...
- Това има ли си диагноза? - пита тя.
- Не, - отговаря мъжът. А после добавя - Не съм луд! Само мисля за знаците!
- Какво толкова ще ги мислиш?! Платно за движение, стеснено отдясно, опасност от хлъзгане...
- Неравности по пътя - съобщава Алекс.
- Опасен завой наляво; опасен завой надясно; железопътен прелез с два или повече коловоза. Няма нищо за мислене.
- Преди месец изхвърчах от един път в планината. Тогава разбрах, че нищо не е случайно. Видях пропастта долу и не знаех какво да правя - да изляза от колата, да остана на място или да отворя вратата небрежно, все едно слизам да подишам чист въздух.
- И? - пита тя.
- Останах пет минути и си давах сметка, че всяко движение заплашва да наклони нещата в грешната посока. Двигателят работеше. Небето беше ясно. Навън температурата беше осем градуса. Часът беше 14:33. Над главата ми прелетя ято птици. Гарвани, най-вероятно. Встрани от мен имаше голяма табела „Внимание", която бях пропуснал. Тогава за първи път ми хрумна, че трябва да се науча да чета знаците. После ми хрумна, че и тия гарвани не бяха случайни...
- Глупости! Гарваните са си най-обикновени! Ето, питай Алекс, той се занимава с птиците...
Алекс я гледа с недоумение. Даже й прави знак с ръка „какво ти става?!".
- Вярно ли е, Алекс? - пита мъжът.
- Кое да е вярно?
- Че се занимаваш с птиците...
- Орнитолог съм... Или ще стана, когато си взема изпитите.
- Кажи му за гарваните, за гарваните - ядосва се тя.
- Какво за гарваните? - чуди се Алекс и отново приглажда косата си. - Големи птици са. От семейство врани. Размахът на крилата им понякога достига над метър. Гледал ли си Птиците на Хичкок?
- Браво! Точно това трябваше да му разкажеш!
- Гледал съм го - казва мъжът. - Не ми хареса!
- Ами какво друго? - чуди се Алекс. - Те са интелигентни птици. Има експерименти, които показват, че могат да се научат да броят до десет.
- Е, що не му кажеш, че са като градските плъхове? - ядосва се тя. - Има ги навсякъде. Да не им обръща внимание.
- Да - автоматично се съгласява Алекс. - Не им обръщай внимание.
Мъжът пак млъква, а двамата отзад се споглеждат. Вече навлизат в града. Рекламните табла край пътя стават все повече и все по-абсурдни.
- А от рекламите плашиш ли се? - пита тя
- Май да. Но те поне казват нещата в прав текст: „Хвани първия полет за Берлин!", „Карай ски в Алпите", „Вземи кредит", „Пий тъмна бира"...
- Кръгово движение - обявява Алекс.
- Градът е като отворена книга. Всяко предупреждение „Намали скоростта" може да се чете буквално - вземи си почивен ден, спи до късно, пий чай...
- Ти сериозно ли ги мислиш тези работи? - пита тя.
- Да - отговаря онзи и очите им се срещат в огледалото. - Представяш ли си колко сме сбъркани - минаваме сто пъти край знак, на който пише „Намали скоростта", без да разберем, че точно това ни трябва, за да живеем нормално.
Тя нищо не казва. Вече са в центъра - кръстовища, светофари, задръствания.
- Завършвам психология - обявява тя неочаквано. - И искам да ти кажа, че до седмица-две всичко ще мине.
- Така ли? - изненадан е мъжът.
- Да. Има такива случаи описани в учебниците. Нищо страшно.
- Така ли? - изненадан е Алекс.
- Постравматичен шок. До седмица и си готов. Жена имаш ли?
- Разделихме се... Временно.
- Съберете се! - категорична е тя. - Деца имате ли? Трябват ви и деца...
- Ние сме тук - обявява внезапно Алекс. - Спри ни при знака.
- Тук ли? - шофьорът забива спирачки под знака „Път с предимство".
- Да, тук сме. Виж, този знак не е случаен - сочи го Алекс.
Мъжът отбива. Подава им ръка преди да слязат. Сбогуват се като стари приятели. После им маха, а те остават назад.
- Значи психология... - казва Алекс, ей-така между другото.
- Психология! - отсича тя и двамата тръгват рамо до рамо. - Педагогика не звучи по-добре, нали?
Той кимва с глава.
- А ние каква работа имаме точно тук, при тоя знак? - пита тя.
- Ами той е важен символ. Ако е вярно това със знаците де.
- Ти добре ли си? - тя спира и прави опит да улови погледа му.
- Знаеш ли, че гълъбите се ориентират по знаци, които ние не виждаме?
- Няма да слушам - казва тя и тръгва напред. Алекс я следва.
- Някои имат клетки в мозъка, които отчитат силата и посоката на магнитното поле, служат им да четат знаците. Виждат невидимото.
- Какво правиш? - тя спира внезапно и застават очи в очи.
- Нищо - усмихва се Алекс. - Просто преговарям за изпита.