Един мъж в един Мол...

Преминаваш през големите стъклени врати. Правиш няколко крачки и влизаш в света на витрините. Покрай теб преминават все красиви жени и тук там някой метросексуален пич. Но ти си трениран в това да не се разсейваш, а да следиш само витрините. Стигаш до ескалатора, който те издига или нежно те сваля до друг стъклен свят. Даже и сериал може да си направиш, но това е друга тема. И така, както се разхождаш и гледаш огромното разнообразие от стоки, се чудиш кой парфюм подхожда най-много на твоята емоционалност. Тези обувки с какво ще се слеят най-добре? През главата ти фучат въпроси. Не реагираш на щанда с книгите, той е скучен, все пак има 3D кино на последния етаж. 

Излизаш от магазина, в който си влязъл преди малко, но се сещаш, че имаш среща след известно време. Започваш да се оглеждаш и да се пулиш. Цялото разнообразие, което те е прегърнало, не може да те пусне. Ти си загубен в света на стъклото, а даже не си гледал сериала. Запазваш хладнокръвие. Сменяш няколко ескалатора нагоре или надолу за теб е без значение. Паниката, че може никога да не излезеш, те обзема и те подтиква да попиташ някой от персонала за изхода. 

Когато намираш човек от охраната, той ти обяснява, че не е архитект и трудно се оправя и той самият. Решаваш да изпиеш едно кафе и да помислиш. Сядаш и наблюдаваш другите лутащи се хора. В главата ти изниква идеята, просто да ги последваш към изхода. Допиваш кафето си и тръгваш.

Ужасът ти идва отново, когато забелязваш, че и другите като теб се лутат. Само ти се опитваш да излезеш. Две глътки въздух с аромат на надежда, когато в полезрението ти попада малка шарена карта. Втурваш се към нея и забелязваш чудото. Всеки магазин е отбелязан на картата, дори и ескалаторите и етажа, но не и изходът.

Намираш един супермаркет и си купуваш бутилка вода. Прехвърляш още два ескалатора и вече си жаден за слънчева светлина. Отблясъците на витрините вече те уморяват, а осветлението е все така силно. Поглеждаш си часовника и констатираш, че вече закъсняваш. Търсиш нова табела за ориентация, но попадаш на приятна ризка в бледо розово, която те разсейва леко. Връщаш се към задачата самоотвержено и сменяш тактиката. Питаш продавачите как да излезеш, а те само ти се усмихват. Нямаш време, вече дори си загубил надежда. 

Прибягваш до телефона си и се обаждаш на приятел, който не е богат. Казваш му какво виждаш и питаш как да излезеш. Гласът в слушалката казва, че не е ходил в тоя Мол и не знае. Край. Няма никакъв смисъл да се опитваш. Не е толкова лошо да се живее в магазин все пак. Неуспешно успокоение и паника...

Точно когато си загубил надежда, пред очите ти изниква изхода. Почти не си закъснял за срещата пред Мола.